Grief or simply: one million of things/Тъга или просто казано, хиляди неща
I think about the heartbreaks I've had so far in my life, but it seems my memory always finds ways to erase them. Ever since childhood, my mind has had this strange habit of burying bad memories, sometimes almost completely. But not all of them disappear. Some still leave behind the ache, the discomfort, the feeling of a gun trigger resting over my head. Still, there are three heartbreaks I remember vividly. For years, I thought the strongest one was the love I cried over for nine years, second only to a childhood memory of nearly losing my mother without even being told what was happening. But two years ago, I stood face to face with my biggest dream. And I froze like a fool. In that moment, I forgot why Naruto had always been my favourite character. I forgot what I had always admired about him: the refusal to give up, the ridiculous persistence, the ability to keep going when everything says you should stop. And I experienced another kind of heartbreak. It was heavy. Crushing. So strong that it took me more than a week to feel like myself again. The third heartbreak, the most recent one, was losing someone who loved me beyond measure. To her, my cousin and I were the world. She meant it. And, more importantly, I felt it. Not long before losing her, I had fallen into a deep depression. I never fully showed it or verbalised it to the world, although some people could see me spiralling. My mind was becoming more unstable by the day, helped by the “freebie” insomnia that came with it. I went to a very dark place in my own mind. And yet, somehow, it still only took me a week to come back to my senses. I hated opening my eyes in the morning. I hated that burning itch in my eyes in the evenings, when the tears burned but refused to fall. My mind wandered endlessly, and only exhaustion could sing me to sleep. While my mother and father were quietly breaking inside, I bitterly told them that I was simply waiting for them to be gone so I could take my own life. I have watched three people I love die from three different cancers. We practically have a catalogue now. Pictures of prolonged suffering and excruciating pain. Memories of groans and howls echoing through rooms. Three people who suffered like saints.
I don't think people are meant to leave this world like that. And I don't believe that only good people suffer that way either. But beneath my anger, there was always something else. The more pain I feel, the angrier I become. The deeper the wound, the more irrational the bleeding makes me. And yet I am always the one preaching that people should try to see the world through eyes unclouded by hatred.
Then I think about my father. He was named after his grandmother, and they shared a beautiful bond. My family says that her passing was one of the most devastating moments of his life, even to this day. They say it took him an eternity to recover, if he ever truly did. He is the kind of person who locks his feelings away. I used to say that my mother is like a bulrush. A storm may bend her all the way to the ground, but somehow she always finds the strength to rise again, standing tall as if nothing has happened. My father, on the other hand, is like an oak tree. Firm. Strong. Unmoving. But deep inside, he decays irreversibly. You only realise how much pain he carries when it is already far too late. He talks a lot - usually about random things, and I clearly inherited that from him, but he almost never talks about his feelings. Maybe once every fifty years. I thought about their pain and the way they carried it, and suddenly mine felt small in comparison.
One night, my father couldn't sleep and went into the kitchen. I was restless in bed too, unable to fall asleep, so I followed him there. Barely holding myself together, trying to keep up my greatest performance, I suddenly broke down. Not because of some grand revelation. I simply became furious that I couldn't sleep. I was angry. Exhausted. Completely overwhelmed. The saviour got saved. As much as I wanted to run away from reality during that time, my loyalty to my grandmother was just as strong. I never saw her cry once. But that wasn't why I saw her as a strong woman. What made her strong was her belief that this too shall pass. She believed it. And somehow, I decided I would live by her values too. Strangely enough, my grandmother's passing healed something that years of struggling never could. It freed me both from my own pain and, in some strange way, from hers too. I felt relieved knowing that she might finally be in a better place. I don't believe otherwise. I won't believe otherwise.
But what is grief, really? Sometimes we wait to “get over it” as if grief were a finish line. As if one day we are supposed to wake up and realise that we have finally crossed it. But for some people, love simply changes form. The goal stops being forgetting and becomes learning how to carry that love without allowing it to consume your entire life. Because the love was real. And maybe a part of you will always carry it.
Love doesn't always end cleanly. It fades in waves. Sometimes you think you are finally free of the pain, only for one dream, one song, or one photograph to bring everything roaring back. That doesn't mean you are failing to heal. It simply means you are human. Maybe we need to stop punishing ourselves for not being “over it.”
There are many reasons why pain lingers. Sometimes there is guilt, confusion, or unfinished grief buried underneath it all. Sometimes it is simply love refusing to disappear. Sometimes healing stalls because we fight the feeling, or because we cling to it. Sometimes it feels as though life has drained all the colour from the world and left you trapped in a cycle you cannot escape. And sometimes it is because you have been carrying too much for far too long without relief. When you're that exhausted, goals like “move on” or “find joy again” stop feeling inspiring and start feeling impossible.
Back then, I realised my job wasn't to rebuild my entire life overnight. My job was simply to get through today. Then maybe tomorrow. One small, kind act toward myself at a time. When someone lives in emotional survival mode for years, it drains the body, the mind, and the soul. It clouds your ability to dream, to hope, even to care.
That isn't laziness. It isn't weakness. It is depletion. Something many of us know far too well. Pain is not linear. It is cyclical. Would you expect someone running a marathon on broken legs to still feel inspired?
I feel everything deeply because my heart is wired that way. Family bonds add layers of duty and guilt. Financial stress steals every sense of safety.
I took brave steps, like enrolling in a master's degree, but there was no energy left to invest in myself because survival consumes everything. And on top of all that, I pretended to be okay because I was terrified of what might happen if people truly realised how badly I was drowning.
“I will be eaten alive.”
That is what the world feels like when you cannot afford to fall apart, even though something inside you already has. Sometimes a wound doesn't heal because life never stops cutting it open again. It isn't that you are refusing to change. It is that your circumstances, responsibilities, and exhaustion keep crushing you beneath impossible expectations: Care for everyone. Carry everything. Never let the mask slip. You feel like you cannot stop. Cannot let go of anything. Cannot open up any further. So all that remains is numb, exhausted survival. Just existing until something finally gives way. That isn't sustainable. I know it. You know it. But maybe, for the first time, someone needs to tell us this: You don't have to reach total collapse before things are allowed to change. You don't have to hit the very bottom before asking someone to help pull you out.
People help people.
And this too shall pass.
So stand up, little soldier.
Tomorrow is a new day.
And maybe - a better one.
Мисля си за това колко пъти сърцето ми е било разбивано, но сякаш паметта ми винаги намира начин да ги изтрие. Още от детството умът ми има този странен навик да заравя дълбоко някъде в подсъзнанието ми лошите спомени, понякога почти напълно. Случва се повече никога да не си ги спомня. Но не всички изчезват. Някои все още оставят след себе си болката, дискомфорта, усещането, че над главата ми е опрян спусък на пистолет.
И все пак има три големи момента, които помня ясно. Години наред смятах, че най-силната болка е била любовта, за която плаках девет години, отстъпваща единствено на един детски спомен в период, в който почти изгубих майка си, без дори да ми се каже какво се случва. Но преди две години застанах лице в лице с най-голямата си мечта. И се вкочених на айсберг. В онзи момент забравих защо Наруто винаги е бил любимият ми герой. Забравих какво винаги съм харесвала в него: отказа да се предаде, абсурдната му упоритост, способността му да продължава, когато всичко около него му казва да спре. И тогава преживях още един вид разбито сърце.
Беше тежко.
Смазващо.
Толкова силно, че ми отне повече от седмица, за да се почувствам отново като себе си.
Третият път, в който сърцето ми бе сломено, най-скорошният такъв, бе загубата на човек, който ме обичаше безмерно. За нея аз и братовчедка ми бяхме целият свят. Тя го мислеше. И, още по-важното, аз го усещах. Не много преди да я загубя, бях изпаднала в дълбока депресия. Никога не я показах или изрекох напълно пред света, макар че някои хора виждаха как постепенно се сривам. Умът ми ставаше все по-нестабилен с всеки изминал ден, подпомогнат от онова „безплатно“ безсъние, което вървеше в комплект с всичко останало. Отидох на едно много тъмно място в собствения си ум. И въпреки това, някак си, ми отне само седмица, за да се върна към себе си.
Мразех да отварям очи сутрин. Мразех онова парещо усещане в очите ми вечер, когато сълзите горят, но отказват да потекат. Умът ми се скиташе безкрайно, а единствено изтощението можеше да ми изпее приспивна песен. Докато майка ми и баща ми тихо се разпадаха отвътре, аз горчиво им казах, че просто чакам да си отидат, за да мога да ги последвам и аз. Чувствах безсмисленост.
Станах свидетел (до някаква степен) как трима души, които обичам, умират от три различни вида рак. Вече почти имаме каталог. Образи на продължително страдание и непоносима болка. Отекващи звуци на стонове и писъци, отекващи из стаите (макар не всяка болка да е гласна). Трима души, които страдаха като светци.
Не мисля, че хората са създадени да напускат този свят по този начин.
И не вярвам, че само добрите хора страдат така.
Но под гнева ми винаги е имало още нещо. Колкото повече болка чувствам, толкова по-ядосана ставам. Колкото по-дълбока е раната, толкова по-ирационално ме кара да се държа това кървене. И въпреки това аз винаги съм тази, която проповядва, че хората трябва да се опитват да гледат на света с очи, непомрачени от омраза.
После мисля за баща си. Той е кръстен на баба си и двамата са имали прекрасна връзка. Семейството ми казва, че нейната загуба е била един от най-опустошителните моменти в живота му, дори и до днес. Казват, че му е отнело цяла вечност да се съвземе, ако изобщо някога наистина го е направил. Той е от онези хора, които заключват чувствата си някъде дълбоко вътре. Преди казвах, че майка ми е като тръстика. Бурята може да я огъне чак до земята, но някак си тя винаги намира сили отново да се изправи — горда и права, сякаш нищо не се е случило. Баща ми, от друга страна, е като дъб.
Твърд.
Силен.
Неподвижен.
Но дълбоко вътре се разлага необратимо. Разбираш колко много болка носи едва когато вече е прекалено късно. Той говори много — обикновено за някакви напълно случайни неща, и очевидно съм наследила това от него , но почти никога не говори за чувствата си. Може би веднъж на петдесет години.
Мислех за тяхната болка и за начина, по който я носят, и изведнъж моята ми се стори малка в сравнение с тяхната. Една нощ баща ми не можеше да заспи и отиде в кухнята. И аз се въртях неспокойно в леглото, неспособна да заспя, затова го последвах. Едва се държах. Опитвах се да изиграя най-великата си роля. И изведнъж се сринах. Не заради някакво велико прозрение. Просто се вбесих, че не мога да заспя.
Бях ядосана.
Изтощена.
Напълно съкрушена.
Спасителят беше спасен. Колкото и силно да исках да избягам от реалността по онова време, лоялността ми към баба ми беше също толкова силна. Никога не съм я виждала да плаче. Но това не беше причината да я смятам за силна жена. Това, което я правеше силна, беше вярата ѝ, че и това ще мине. Тя вярваше в това. И някак си реших, че и аз ще живея според нейните ценности. Странното е, че смъртта на баба ми излекува нещо, което години на борба така и не успяха. Освободи ме както от собствената ми болка, така и, по някакъв странен начин, от нейната. Почувствах облекчение при мисълта, че може би най-накрая е на по-добро място. Не вярвам в друго. Няма да повярвам в друго.
Но какво всъщност е скръбта? Понякога чакаме да я „преодолеем“, сякаш скръбта е финална линия. Сякаш един ден трябва да се събудим и да осъзнаем, че най-накрая сме я прекосили. Но за някои хора любовта просто променя формата си. Целта вече не е да забравиш, а да се научиш да носиш тази любов, без да ѝ позволяваш да погълне целия ти живот. Защото любовта е била истинска. И може би част от теб винаги ще я носи.
Любовта невинаги приключва чисто. Тя избледнява на вълни. Понякога си мислиш, че най-накрая си се освободил от болката, само за да се появи един сън, една песен или една снимка и да върне всичко с гръм и трясък. Това не означава, че не успяваш да се излекуваш. Означава просто, че си човек. Може би трябва да спрем да се наказваме за това, че не сме „го преживели“.
Има много причини болката да остава. Понякога под нея са заровени вина, объркване или неизлекувана скръб. Понякога това е просто любов, която отказва да изчезне. Понякога изцелението спира, защото се борим с чувството, или защото се вкопчваме в него. Понякога имаш чувството, че животът е изтрил всички цветове от света и те е оставил в капана на един сив цикъл, от който не можеш да избягаш. А понякога е просто защото си носил товара прекалено дълго, без никаква почивка. Когато си толкова изтощен, цели като „продължи напред“ или „намери отново радостта“ престават да звучат вдъхновяващо и започват да изглеждат невъзможно. Тогава осъзнах, че моята работа не е да възстановя целия си живот за една нощ. Моята работа беше просто да преживея днешния ден. После може би утрешния. Един малък, жест на доброта към мен самата.
Когато човек живее години наред в режим на емоционално оцеляване, това изтощава тялото, ума и душата. Замъглява способността ти да мечтаеш, да се надяваш, дори да ти пука. Това не е мързел. Не е слабост. Това е изтощение. Нещо, което твърде много от нас познават прекалено добре.
Болката не е линейна. Тя е циклична. Очакваш ли човек, който тича маратон със счупени крака, все още да се чувства вдъхновен? Аз усещам всичко дълбоко, защото сърцето ми е устроено така. Семейните връзки добавят още пластове дълг и вина. Финансовият стрес отнема всяко усещане за сигурност. Направих смели крачки, като например да запиша магистратура, но не ми беше останала енергия, която да вложа в себе си, защото оцеляването поглъща всичко. И върху всичко това се преструвах, че съм добре, защото ме беше страх какво ще се случи, ако хората наистина разберат колко силно се давя.
„Ще ме изядат жива.“
Така изглежда светът, когато не можеш да си позволиш да се разпаднеш, въпреки че нещо вътре в теб вече се е разпаднало. Понякога една рана не заздравява, защото животът не спира да я разтваря отново. Не защото отказваш да се промениш. А защото обстоятелствата, отговорностите и изтощението продължават да те притискат под тежестта на невъзможни очаквания:
Грижи се за всички. Носи всичко. Никога не позволявай маската да падне.
Имаш чувството, че не можеш да спреш. Не можеш да пуснеш нищо. Не можеш да се разкриеш повече. И така, всичко, което остава, е едно безчувствено, изтощено оцеляване. Просто съществуваш, докато нещо най-накрая не се пречупи. Това не е устойчиво. Аз го знам. Ти го знаеш. Но може би за първи път някой трябва да ни каже следното:
Не е нужно да стигнеш до пълен срив, за да ти бъде позволено нещо да се промени. Не е нужно да стигнеш до самото дъно, преди да поискаш някой да ти помогне да излезеш оттам.
Хората помагат на хората.
И това ще мине.
Затова се изправи, малък войнико.
Утре е нов ден.
И може би — по-добър.
