Sunny and The Art/Съни и Изкуството

People wonder why I chose acting. A career that, quite frankly, can be devastating for the ordinary person. Unlike the many actors out there who seem to choose acting as a way of running away from themselves, I always loved being well-behaved. I wanted to show my love and respect for my family. So much so that, for years, I wouldn't know what I wanted to eat when someone asked me what I felt like having. I wouldn't know what to wear when someone suggested clothes. I wasn't sure where I would want to go if I ever had the chance to travel. Anything would work for me. Anywhere would be great. Not because I didn't want things, or because I wasn't self-aware enough to know what I liked or even loved. I still love many of the same things I did as a child. My favourite watermelon. The scent of lilac. The colour blue that doesn't make me sad when I look at it. My feeling blue is actually happiness. Nothing has changed. My love for nature, for the forest, never disappeared. I simply knew that I should only ask for as much as I could afford.

But how would I afford it?

Everything I like has a price - even the things we haven't ordered yet. My bank account was very small in zeros from the moment I was born. And yet, I always knew that my savings were enormous. Perhaps that's why I was always so lucky.

But then, why acting?

Because telling stories, and showing them from a different angle, has the power to change people's minds and even reconnect them with one another. It's like having the power to build bridges. Emotional bridges between people with different views or different cultures. Between people who lived in different times and generations apart. Feelings don't change. They have always been nuanced, and more nuances have simply been added to the palette.

So why, then? Why?

I wanted to be myself. I was so scared of being angry, sad or even rebellious. Feelings that the people closest to me knew were there, but that I felt would be disrespectful to show. And since there wasn't much acting, I started writing. When someone you have never met writes something that affects you, it makes you feel less alone. Maybe that was always the reason. A way of telling the world: I exist. For me, art is therapy. Free. Raw. Enchanting. It has many shapes and forms, yet it remains one of the greatest tools we have to become better - to become better people, better artists, better versions of ourselves. Actors are sometimes simply happy to be on stage. Even if the role is nothing more than a tree. Honestly, I would be happy to have a career as a tree. I really would. I often hide behind excuses for why I'm not out there yet. And, to be frank, many things about my industry scare me. It terrifies me how lonely a successful person can become, and how much harder that loneliness must be to hide when so many eyes are watching you. I don't want to lose all the little treasured moments I have in life. How ordinary they are, yet how much they feel like reminiscence.

Sometimes they feel so small, so odd, so unimportant. And yet, at the same time, I imagine myself as ninety-nine years old tomorrow, just about to fall asleep for the last time. And what I see before closing my eyes are these moments. The small, insignificant, peaceful moments when I felt grounded. When I felt my breath so deeply. When I was simply there.

I don't want to lose those moments for a dream. But I don't want to live as though I have abandoned my dream either.

Хората се чудят защо избрах актьорското изкуство. Кариера, която, честно казано, може да бъде доста опустошителна за обикновения човек. За разлика от многото познати на света актьори, които сякаш избират актьорството като начин да избягат от себе си, аз винаги съм харесвала да се държа добре възпитано. Исках да показвам любовта и уважението си към семейството си. Толкова много, че години наред не знаех какво искам да ям, когато някой ме попиташе какво ми се хапва. Не знаех какво да облека, когато някой ми предложеше дрехи. Не бях сигурна къде бих искала да отида, ако някога имах възможност да пътувам. Всичко ми беше достатъчно. Навсякъде щеше да ми е хубаво. Не защото не исках нищо или защото не познавах себе си достатъчно добре, за да знам какво харесвам или дори какво обичам. Все още обичам много от същите неща, които обичах като дете. Любимата ми диня. Ароматът на люляк. Синьото, което не ме натъжава, когато го гледам. Моето feeling blue (усещане за сино) всъщност е щастие. Нищо не се е променило. Любовта ми към природата, към гората, никога не е изчезвала. Просто знаех, че трябва да искам само толкова, колкото мога да си позволя.

Но как щях да си го позволя?

Всичко, което харесвам, има цена – дори нещата, които още не сме поръчали. Банковата ми сметка беше много бедна откъм нули още от момента, в който се родих. И въпреки това винаги съм знаела, че спестяванията ми са огромни. Може би затова винаги съм била толкова късметлийка.

Но тогава… защо актьорството?

Защото разказването на истории и показването им от различен ъгъл има силата да променя начина, по който хората мислят, и дори да ги свързва отново един с друг. Сякаш имаш силата да строиш мостове. Емоционални мостове между хора с различни възгледи или от различни култури. Между хора, живели в различни времена и разделени от поколения. Чувствата не се променят. Те винаги са били многопластови, а с времето просто са се добавяли още нюанси към палитрата.

Тогава защо? Защо?

Исках да бъда себе си. Толкова много ме беше страх да бъда ядосана, тъжна или да се бунтувам пред другите. Чувства, за които най-близките ми хора знаеха, че съществуват, но които аз усещах като неуважение, ако си позволях да покажа. На сцената можех да бъда всичко онова, от което се страхувах да бъда в реалност. Можех да си позволя да плача, да съм ядосана и да вземам решения, които обществото не би одобрило. Щеше да е маска на истинността. И тъй като нямаше особено много актьорство достъпно за мен в детството ми, започнах да пиша. Когато човек, когото никога не си срещал, напише нещо, което те докосне, това те кара да се чувстваш по-малко самотен. Може би това винаги е била причината. Начин да кажа на света:

Аз съществувам.

За мен изкуството е терапия. Свободна. Сурова. Омайваща. То има много форми и лица, но остава един от най-великите инструменти, с които можем да станем по-добри: по-добри хора, по-добри артисти, по-добри версии на самите себе си.

Понякога актьорите просто са щастливи да бъдат на сцената. Дори ролята да е просто на дърво. Честно казано, бих била щастлива да имам кариера като дърво. Наистина. Често се крия зад оправдания защо все още не съм там, където искам да бъда. И, честно казано, много неща в тази индустрия ме плашат. Ужасява ме колко самотен може да стане един успешен човек и колко по-трудно би било да скриеш тази самота, когато толкова много очи са вперени в теб. Не искам да изгубя всички онези малки, скъпоценни моменти, които имам в живота си. Колко обикновени са те, а в същото време носят в себе си нотка на спомен, нещо вече отминало, макар и неизживяно още. Понякога изглеждат толкова малки, толкова странни, толкова незначителни. И въпреки това, едновременно с това, си представям себе си на деветдесет и девет години утре, готова просто да заспя за последен път. И точно преди да затворя очи, виждам тези моменти. Малките, незначителни, спокойни моменти, в които съм се чувствала стъпила на земята. Когато съм усещала дъха си толкова дълбоко. Когато просто съм била там.

Не искам да губя тези моменти заради една мечта. Но не искам и да живея така, сякаш съм изоставила мечтата си.