The story of the smart kid (Part 1)/Историята на умното дете (част 1)

My family is often worried about me, and that used to both frustrate me and somehow make me happy - to know how much they cared about me. Maybe I was more sad than frustrated. I called myself the abandoned child, the person who was never the first choice, but somewhere deep inside, I still knew that people were rooting for me.

I know it sounds a bit arrogant, and however confident I may appear to others, I am not really that way. Honestly, I don't know how I convince people that I am confident when my self-esteem has been so low.

When I heard “no” from an acting opportunity that really meant the world to me, it took me more than a week to recover from the heartbreak. It was literally like a sad love story depression. And the reason wasn't a lack of skill. It was confidence. Then, when I pursued a job that I finally really wanted, one that I genuinely thought was suitable for me, the reason I didn't get it was… again, confidence. Or rather, the absence of it.

Yet I have always thought I was the smartest one in my family. The most gifted one. And I don't really know where that comes from. You may remember my first self-introduction on this blog, where I wrote about the knucklehead and oddball that I am. The family's failure? Yeah, that same person thinks of herself as the one with the most potential because of her mental stamina, resilience, spirit and hard-working nature. A never-stopping mind.

And yet, that same person feels like she is failing in every aspect of life.

A job that doesn't bring success. An unrealised career. A love life that I both want and don't want.

And the funny part is… I am not the only one in my family who sees my potential. Everyone sees it, even if not everyone admits it.

When the world is screaming at me to have confidence, I am busy sabotaging every prospect I have. And I'm not even particularly good at that. I give myself hope. I give hope to everyone around me. And then… puff. I ruin it again. One day, that constant state of suspicion is going to kill both my viewers and me. I'm not a complete failure. But I'm not exactly a successful gal either.

I feel like my body is asking for an overdue break. But what kind of break? In one of my recent writings, I said that I felt exhausted - the kind of exhaustion that sleep can't fix. Hah. I'm not even good at quoting myself, let alone using the Harvard referencing system I admire and hate at the same time because… well, you know. It's the boring part that rewards people for authenticity in creating and writing. But here's the thing: your body recovers after rest. My heart never really does. There was a time when I felt like my wounds had worsened and my heart had gone rotten. I felt mushy inside. And although that period felt like an eternity, and I was certain it would never pass, somehow it did. The wounds never seemed to heal, no matter how carefully I covered them with concealer. Just like many other things I never thought would happen to me but eventually did. Things that should have been simple became overwhelming. There were many days when I felt like running away. We know I'm quite good at that too. Hardships that many people experience. All the things that come with life. And, in fact, the reason I fell in love many years ago was also the reason my heart so often feels lost and happy at the same time.

A stranger's kindness toward someone I loved simply made me love them back. Without really knowing them. Without even liking them first. That's how easily my heart gets lost. I know I'm not a good person, but the heart that beats inside me carries so much care. It doesn't simply pump blood in and out. It pumps empathy. And for someone who brags about being so smart, someone who claims she would never be offended if called ugly or fat but not stupid, I still manage to lose my way because of that excessively kind, endlessly pumping heart.

Kindness that, sadly, isn't even enough.

Have you seen that scene in Princess Mononoke - aka my childhood nickname at home, because my mum has called me that since I was little - where San is about to slaughter Ashitaka with a sword and he tells her, gravely wounded, that she is beautiful?

And then she freezes.

That is my head and my heart. One is determined to reach the goal. The other freezes whenever someone needs her. And for a moment, she forgets the goal. Her heart starts pumping wildly.

I used to be a shy, quiet, observant girl. The kind of girl everyone would say anything around, as if she wasn't even there (Hi, I am a wall!). The kind who would love someone deeply and hide how she felt millions of times. Not because those people couldn't read her. Not because they didn't have the key to her heart's door. But because she simply denied them access. She shut everything down. And yet now, she pours her most honest, sincere thoughts out into the world as if she is once again that wall people would stare at but never try to climb over.

Because she, like a Cancer zodiac, hardens her shell.

And sometimes, the boiling water needed to soften that shell is simply the word “sorry”.

A deep-hearted, genuine sorry from the people who wronged her. Not because she hasn't forgiven them. But because she won't let them back in. And while navigating those moments of being a wall- distracted by emotions, attachments and detachments, our girl doesn't complete her goals.

Perhaps that is the strangest thing about me. I have spent so much of my life believing that my biggest problem is that I don't have enough confidence, enough discipline, enough success, enough certainty.

But maybe that's not it.

Maybe I have all the strength I need.

Maybe I just keep using it to protect the parts of myself that are afraid.

Семейството ми често се тревожи за мен и това в миналото едновременно ме дразнеше и някак ме караше да се чувствам щастлива – да знам колко много ги е грижа за мен. Може би бях по-скоро тъжна, отколкото раздразнена. Нарекох себе си изоставеното дете – човекът, който никога не е бил първи избор за никого, но и някъде дълбоко в себе си все пак знаех, че има хора, които вярват в мен и ме подкрепят.

Знам, че звучи малко арогантно и колкото и уверена да изглеждам пред другите, всъщност не съм такава. Честно казано, не знам как успявам да убедя хората, че съм уверена, когато самочувствието ми е било толкова ниско. Когато получих „не“ по време на прослушване, което наистина означаваше целия свят за мен, ми отне повече от седмица да се възстановя от разбитото си сърце. Беше буквално като депресия след тъжна любовна история. И причината не беше липса на талант. Беше увереността. Или по-скоро липсата ѝ. След време, когато кандидатствах за работа, която най-накрая ми звучеше интересно – работа, която искрено смятах, че е подходяща за мен – причината да не я получа беше… отново увереността. Или по-скоро постоянното ѝ отсъствието.

И въпреки това винаги съм смятала, че съм най-умната в семейството си. Най-талантливата. И всъщност не знам откъде идва това.

Може би си спомняте първото ми представяне в този блог, в което описах малко от чудачката, която съм. Провалът на семейството? Да. Същият този човек смята себе си за човека с най-голям потенциал, предимно заради психическата си издръжливост, устойчивостта, духа си и трудолюбието си. Един никога неспиращ ум. И въпреки това същият този човек има чувството, че се проваля във всеки аспект от живота си:

Работа, която не носи успех. Нереализирана кариера. Любовен живот, който едновременно искам и не искам.

И смешното е… че не съм единствената в семейството си, която вижда потенциала ми. Всички го виждат, дори и не всички да си го признават. Докато светът крещи към мен да бъда уверена, аз съм заета да саботирам всяка възможност, която имам. И дори не съм особено добра в това.

Давам си надежда. Давам надежда и на всички около себе си. И после… пфу. Отново го провалям.

Един ден това постоянно състояние на подозрение ще убие и зрителите ми, и мен. Не съм пълен провал. Но не съм и точно успешна мацка. Имам чувството, че тялото ми иска една отдавна закъсняла почивка.

Но каква почивка? В едно от последните си писания казах, че се чувствам изтощена – онзи вид изтощение, което сънят не може да поправи. Ха. Дори не ме бива да цитирам самата себе си, камо ли да използвам системата за цитиране на Харвард, която едновременно обожавам и мразя, защото… ами, знаете. Това е скучната част, която награждава хората за тяхната автентичност в създаването (креативността) и писането.

Но ето какво е: тялото ти се възстановява след почивка. Моето сърце така и не го прави. Имаше време, когато имах чувството, че раните ми са се възпалили, а сърцето ми бие извън ритъм. Чувствах се разнищена отвътре. И макар този период да ми се струваше цяла вечност и бях сигурна, че никога няма да мине, някак си мина. Раните сякаш никога не заздравяваха, колкото и внимателно да ги прикривах с коректор. Точно както много други неща, които никога не съм мислела, че ще ми се случат, но в крайна сметка се случиха. Неща, които би трябвало да са просто изпълними, се превърнаха в нещо непосилно. Имаше много дни, в които ми се искаше да избягам. Знаем, че и това доста го умея много добре. Трудности, които много хора преживяват. Всичко онова, което идва с живота. И всъщност причината, поради която се влюбих преди много години, беше и причината сърцето ми толкова често да се чувства изгубено и щастливо едновременно.

Добротата на един непознат към човек, когото обичах, просто ме накара да го обикна и аз.

Без всъщност да го познавам.

Без дори първоначално да го харесвам.

Ето колко лесно се изгубва сърцето ми.

Знам, че не съм добър човек, но сърцето, което бие в мен, носи толкова много загриженост. То не просто изпомпва кръв навън и навътре. То изпомпва емпатия. И за човек, който се хвали, че е толкова умен, човек, който твърди, че никога не би се обидил, ако го нарекат грозен или дебел, но не и глупав, аз все пак успявам да изгубя пътя си заради това прекалено добро, неспирно туптящо сърце. Добротата, която, за съжаление, дори не е достатъчна. Виждали ли сте онази сцена в „Принцеса Мононоке“ – известна още като детския ми прякор вкъщи, защото мама ме нарича така още от малка – в която Сан се кани да пререже главата на Ашитака с меч, а той, тежко ранен, ѝ казва, че е красива?

И тогава тя замръзва.

Това са главата ми и сърцето ми.

Едната е решена да стигне до целта.

Другото замръзва, когато някой има нужда от нея.

И за момент тя забравя целта.

Сърцето ѝ започва да тупти лудо.

Преди бях срамежливо, тихо, наблюдателно момиче. От онези момичета, пред които всеки би казал всичко, сякаш дори не е там (Здравейте, аз съм стена!). Момичето, което би обичало някого дълбоко и милиони пъти би скрило това, което чувства. Не защото тези хора не можеха да я прочетат. Не защото не притежаваха ключа към вратата на сърцето ѝ. А защото тя просто не им даваше достъп. Затваряше всичко. И въпреки това сега излива най-честните си, искрени мисли пред света, сякаш отново е онази стена, в която хората се взират, но никога не се опитват да прекрачат. Защото тя, нещо типична за зодия Рак, втвърдява черупката си.

И понякога врялата вода, необходима, за да омекоти тази черупка, е просто една дума:

„Съжалявам.“

Едно дълбоко, искрено „съжалявам“ от хората, които са я наранили. Не защото не им е простила. А защото няма да ги пусне обратно. И докато преминава през тези моменти, в които се превръща в стена, разсейвана от емоции, привързаности и отдалечаване, нашето момиче не завършва целите си.

Може би именно това е най-странното нещо в мен. Толкова голяма част от живота си съм прекарала, вярвайки, че най-големият ми проблем е, че нямам достатъчно увереност, достатъчно дисциплина, достатъчно успехи, достатъчно сигурност.

Но може би това не е проблемът.

Може би имам цялата сила, от която се нуждая.

Може би просто продължавам да я използвам, за да защитавам онези части от себе си, които се страхуват.