First kiss
There is a poem translated as “Kiss.” It begins, “A first kiss tastes like mud, sunlight, and roses.” I wish I could read it in its entirety, but can anything truly be translated without losing something? How much is left behind along the way?
I wish I could remember my first kiss, but my memory seems to have failed me. What I do recall is the excitement I carried even before it began. It started with two children sitting on a bench in a nearby park, not far from a swing. Between us was a large bowl of ice cream. I don’t remember it being spring, yet that autumn love felt as warm as any spring day. The air itself was heavy with warmth.
Why does my past appear so blurred? No faces, no clear figures - only the echo of my heart pounding in my chest. Through hazy images of laughter and melting ice cream smeared across my face, I remember my flushed cheeks cooled by its sweetness. I remember my playful voice inviting the boy to wipe it away… and the warmth of a kiss drawing closer to my lips.
Then - it happened. My first kiss.
I must have been startled, perhaps even frozen by the unfamiliar sensation. What did I look like at that moment? How did I respond? Was my kiss as breathtaking as the feeling itself?
What I thought was a game changed my life at that very moment. A boy, imagining the kiss before it happened; me, playfully setting into motion something that could not be undone, unaware of what would follow. It was his lips that met mine, but it was I who set the scene in motion. If I had known that kisses arrive with a quiet, unearned lightness, I might have understood that doubt need not take root, and that uncertainty belongs only to the surface, never to the deeper current beneath.
In the poem, it is said that some kisses make life bitter, while others bring a terrible kind of joy. Can they be both at once? Can they begin as something startling and tender, only to end as something torn, sharp enough to pierce the heart?
I forgot my first kiss too soon, before its story had time to unfold. And now I find myself trying to build a story out of what remains. My stolen memories feel buried in mud, unreachable, indistinct. I cannot seem to make sense of it. If you were to gather all my time and light, you might find that love is only a relative belief - shifting and uncertain. And yet, I still pray for you. I pray that you will have a first kiss that feels new, untouched. I even wish for my own memory to fade completely, as if it had never existed at all. But not remembering hurts, too. The regret I once felt for being hurt has slowly transformed into gratitude - that, in this lifetime, I was given the chance to love at all. A love that felt as though it had been written from the pages of a romance novel.
And yet, I cannot recall it. That absence unsettles me. It leaves me reaching for something I know was real, but can no longer fully hold, and that is what frustrates me most. Because what is not remembered begins to feel as though it was never there. And perhaps that is how we move on. Tell me how I reached that place where crying dissolves, quietly, like tears disappearing into the rain. Is it because a new love is on the horizon? I don’t feel it strongly yet, but I sense something beginning - an attachment, quietly unfolding, starting to bloom. The heart of ice, which can only break into peace, is now melting. And I seem unable to resist it with all my will. Yet there is a dream I cannot let slip away, even if it pulls me away from the possibility of another love in this lifetime, and perhaps in all the ones that follow.
My path is unclear, much like the blur of my memory, but I can still see the reflection of my dreams. And although I fail often in my exhaustion, I feel that without these dreams I would lose something essential of myself. To become what I once dreamed of us being was one of those dreams. But since I had to gather my pieces again and begin anew, some parts are still missing. So perhaps this is not one of them. And if the weather, mischievously, tries to return those fragments to me in the form of drifting dust, I must not take them in, even if it ends in suffocation.
Съществува едно стихотворение със заглавие „Целувка“. То започва с думите: „Първата целувка има вкус на кал, слънчева светлина и рози.“ Иска ми се да можех да го прочета изцяло, на езика, на който е написано, но се питам, може ли нещо наистина да бъде преведено така, че нищо да не се изгуби от значението му? Колко смисъл остава пропилян по пътя на превода?
Иска ми се да помнех първата си целувка, но паметта ми сякаш ме е подвела. Това, което все пак си спомням, е вълнението, което носех още преди тя да започне. Започна с две деца, седящи на пейка в близкия парк, недалеч от люлка. Между нас имаше голяма кутия сладолед. Не си спомням да е било пролет, и все пак онази есенна любов беше топла като всеки пролетен ден. Самият въздух беше натежал от топлина.
Защо миналото ми изглежда толкова размазано? Няма лица, няма ясни образи – само ехото на сърцето ми, биещо в гърдите. През мъглявите картини на смях и разтопен сладолед, размазан по лицето ми, си спомням как пламналите ми бузи бяха охладени от неговата сладост. Спомням си закачливия си глас, който канеше момчето да го изтрие… и топлината на една целувка, приближаваща се към устните ми.
И тогава – се случи. Първата ми целувка.
Сигурно съм била стъписана, може би дори вцепенена от непознатото усещане. Как ли съм изглеждала в онзи момент? Как съм реагирала? Дали моята целувка беше толкова спираща дъха, колкото самото чувство?
Това, което смятах за игра, промени живота ми в същия този миг. Едно момче, което си представяше целувката още преди да се случи; аз, която на шега задвижих нещо, което не можеше да бъде върнато назад, без да осъзнавам какво ще последва. Неговите устни срещнаха моите, но аз бях тази, която подаде поканата. Ако бях знаела, че целувките идват с една тиха, незаслужена лекота, може би щях да разбера, че съмнението не трябва да пуска корени, и че несигурността принадлежи само на повърхността, никога на дълбокото течение отдолу.
В стихотворението се казва, ченякои целувки правят живота горчив, докато други носят ужасен вид радост. Могат ли да бъдат и двете едновременно? Могат ли да започнат като нещо изненадващо и нежно, а да завършат като нещо разкъсано, достатъчно остро, за да прониже сърцето?
Забравих първата си целувка твърде рано, преди историята ѝ да има време да се разгърне. А сега се опитвам да изградя история от това, което е останало. Откраднатите ми спомени се усещат като заровени в кал, недостижими,неясни. Не мога да им придам смисъл. Ако събереш цялото ми време и светлина, може би ще откриеш, че любовта е само относително убеждение – променливо и несигурно. И все пак аз все още се моля за теб. Моля се новата ти първа целувка да бъде обновена, непокътната. Дори си пожелавам собствените ми спомени да избледнеят напълно, сякаш никога не са съществували. Но и от непомненето боли. Съжалението, което някога изпитвах от това, че съм била наранена, бавно се превърна в благодарност – че в този живот изобщо ми беше даден шанс да обичам. Любов, която се усещаше сякаш е изписана от страниците на роман.
И все пак не мога да я възстановя в съзнанието си. Тази липса ме разклаща. Кара ме да посягам към нещо, за което знам, че е било истинско, но което вече не мога напълно да задържа, и точно това ме измъчва най-много. Защото онова, което не се помни, започва да изглежда сякаш никога не е съществувало. А може би така продължаваме напред. Кажи ми как стигнах до онова място, където плачът се разтваря тихо, като сълзи, изчезващи в дъжда. Дали е защото нова любов е на хоризонта? Още не я усещам силно, но долавям нещо, което започва – привързаност, която тихо се разгръща, започва да разцъфва. Сърцето от лед, което единствено можеше да се разчупи на малки орашинки, сега се топи. И сякаш не мога да му устоя с цялата си воля. И все пак има една мечта (упорство, инат), която не мога да оставя да се изплъзне, дори ако тя ме отдалечава от възможността за друга любов в този живот, а може би и във всички, които следват.
Пътят ми е неясен, подобно на замъглената ми памет, но все още виждам отражението на своите мечтите. И макар често да се провалям в умората си и недостатъчната си дисциплинираност, чувствам, че без тези мечти бих изгубила нещо съществено от себе си. Да остана същата, с копнежите за това какво можеше да бъдем, беше една от тези мечти. Но тъй като трябваше отново да събера парчетата от своята крехка душа и да започна наново, някои части все още липсват. Някои части може би вече са изгубени. Или, по-скоро, пуснати във вятъра. Аз отдавна казах довиждане на една от тези мечти. И ако времето, пакостливо, се опита да ми върне тези фрагменти под формата на носещ се прах, аз знам - не бива да ги вдишам. Дори с риск от това да се задуша.
