Chicken soup/Пилешка супа
In conversation: “You know what… I always wanted to buy that building in Bulgaria, the one next to my primary school, and turn it into a GP practice and half rehabilitation centre. We never had proper emergency medical care there, and my parents often had to beg people to drive us to the nearest hospital in another city because I was such a sick child.
I used to get dangerously high fevers - over 40 degrees Celsius. My body would start shaking uncontrollably, and within minutes I could end up in a terrifying state. It could have easily become life-threatening. But my parents were poor. They didn’t have a car. So late at night, they had to knock on doors and beg for help. That’s why I wanted to create a clinic for children like me. A place where help would already be there. I also wanted part of it to become a rehabilitation centre for the elderly, because they make up most of the population back home now.
When I moved away, my mother used to send me pictures of that building all the time. It stood abandoned for years until a company bought it a few years ago. One of my dreams suddenly became smaller. And now I keep wondering… what will happen to that building? Will it fall into ruin, or become something completely different? Am I already too late while my hometown slowly disappears? The population keeps declining, people are becoming sicker, and I am still just a poor dreamer trying to keep up with time.
Close to that building, there’s an open green space at the entrance of the forest where I always imagined hosting summer movie screenings outdoors. Maybe one day, one of the films shown there would even have me in it. Just imagine it: a warm summer night, people sitting on blankets with their families, friends, or loved ones, lantern lights glowing softly, delicious snacks being shared, and a good film playing out in nature. Wouldn’t that be beautiful?
I also dreamed of opening an art café in the city where I went to high school, only fifty kilometres away. A place where people could study, create, and connect with fellow artists (network). The idea itself may not be unique, but I know it would feel special because it would be built with heart, not just for profit. And yet, it deeply saddens me because sometimes I feel like I will never achieve any of these dreams. Look how far behind I already am. The truth is, I never wanted money or fame for their own sake. But they are the resources I need to keep those dreams alive.
I was a miracle child. Apparently, my mother had a condition that made having children dangerous, maybe even impossible, though thankfully she did not know about it before having me. At least that’s what the doctors said to her. I told you before that my parents were always the black sheep of their families, and yet somehow they became the very people everyone depends on now. Then they had their miracle child - bright, loving, full of promise. I was always the brightest student at school. And somehow, I still grew up feeling like a failure. There was always hope, but never fulfilment. Always dreams, but never their completion.
The most valuable thing I truly have is my life, and I should at least try to stay healthy enough to live it fully. And about the chicken soup I once mentioned to you… I always struggled with food because nothing ever tasted like my grandmothers’ cooking or my mother’s. I think psychology probably calls that nostalgia. But the chicken soup I make myself is the closest I have ever come to recreating my mother’s taste. I will make one for you one day.
I think what I really long for is not just the food itself, but what comes with it - warmth, safety, home. The kind of meals I may never eat again. I promised them I would come back home soon. At the very least, I want to spend whatever time we still have left together.
My dreams feel shattered now, and sometimes I think I wasted years chasing them. The strange part is that I am terrified of my dreams too. I do not even fully understand why. They feel so enormous that whenever I stand in front of them, I freeze. And while I was running after them, time kept passing. Time I could have spent with the elderly people I love most. They are everything I truly have in this life, my friend. And little by little, they are fading away with time, while all I seem to gain along the journey are more tears. So I have to keep going. I have to become better. I have to continue fighting so that none of these sacrifices were made for nothing. My story is a multigenerational story of struggle, and somehow I have been given the chance to become the one person who finally changes the ending. The one who succeeds without more suffering, without more heartbreak. After generations of difficult lives, the weight of that possibility now sits in my hands. The first woman in the family to earn multiple degrees. To become successful entirely on her own. And yet… even saying it out loud feels delusional. Almost unimaginable.
You say you believe with all your heart that these dreams will come true, and that I have everything it takes to achieve them. So maybe we should put dates on them then. Which dream comes first? Because I am greedy, you know. I want all of them. After all, both of my names suggest the same thing: I was born to bring light and glory. I am Stanislava. Sunny.”
Извадка от разговор с приятел: „Знаеш ли… винаги съм искала да купя онази сграда в България, до моето основно училище, и да я превърна наполовина в болница, наполовина в рехабилитационен център. В нашия край никога нямаше спешна медицинска помощ, а родителите ми често се молеха на хората да ни закарат до най-близката болница в друг град, защото като дете често се разболявах. Вдигах опасно висока температура - над 40 градуса. Тялото ми започваше да трепери неудържимо и за минути изпадах в ужасяващо състояние. Можеше да стане животозастрашаващо. Но родителите ми бяха бедни. Нямахме кола. И така, посред нощ, те чукаха по врати и молеха за помощ. Може би точно затова исках да създам място за деца като мен. Място, където помощта вече е там. А другата половина исках да бъде рехабилитационен център за възрастни хора, защото те вече са най-голямата част от населението там.
Когато се преместих в кралството, майка ми често ми изпращаше снимки на тази сграда. Тя стоеше изоставена години наред, докато преди няколко години една компания не я купи. И сякаш една от мечтите ми внезапно се срути. И сега постоянно се питам… какво ли ще стане с нея? Дали ще се превърне в руина, или в нещо съвсем различно? Дали не съм закъсняла, докато населението в родният ми град бавно се топи? Населението намалява, хората стават все по-болни, а аз все още съм просто един беден мечтател, който се опитва да настигне времето.
Близо до тази сграда има една открита зелена поляна, точно до входа на гората, където винаги съм си представяла летни прожекции на открито. Може би някой ден един от филмите там дори ще бъде с мое участие. Само си го представи - топла лятна вечер, хора, седнали върху одеяла със семействата си, приятели или любими, мека светлина на латерни, вкусни хапвания и хубав филм сред природата. Не ти ли звучи красиво?
Мечтаех и да отворя арт кафене в града, в който живеех, докато бях гимназист - само на петдесет километра от родното ми населено място. Място, където хората да учат, творят и създават връзки с други артисти. Самата идея може и да не е уникална, но знам, че била изпълнена с душевност, защото ще бъде създадена със сърце, а не само за печалба. И въпреки това дълбоко ме натъжава мисълта, че може би никога няма да осъществя тези мечти. Виж колко назад съм останала. Истината е, че никога не съм искала пари или слава (никак дори). Но те са ресурсът, който ми е нужен, за да поддържам мечтите ми живи.
Аз бях дете-чудо. Оказва се, че майка ми е имала състояние, което е правело раждането на деца опасно, а може би дори невъзможно - макар че, за щастие, тя не е знаела това преди да ме има. Поне така са и казали лекарите тогава. Споделяла ли съм ти, че родителите ми винаги са били черните овце в семействата си, а въпреки това точно те сега се грижат за всички? И после са имали своето чудо - любящо, будно дете, пълно с потенциал за бъдещето. В училище бях детето с най-високите оценки. И някак си въпреки това пораснах с чувството, че съм огромен провал. Винаги имаше надежда, но никога завършеност. Винаги мечти, но никога тяхното осъществяване.
Най-ценното, което имам, е животът ми. И трябва да бъда достатъчно здрава, за да го живея пълноценно. А за пилешката супа, за която ти говорих… винаги съм имала проблем с храната, защото нищо никога не беше на вкус като това, което готвеха бабите ми или майка ми. Мисля, че психологията има дума за това - носталгия. Но пилешката супа, която аз правя, е най-близкото нещо до вкуса на тази, която майка ми ми приготвя. Мисля, че всъщност не ми липсва само храната, а всичко, което идва с нея - топлината, сигурността, домът. Вкусът на неща, които може би никога повече няма да опитам.
Обещах им, че скоро ще се върна у дома. Поне за да прекараме оставащото ни време заедно. Сега мечтите ми изглеждат разбити на прах и понякога си мисля, че съм изгубила години в преследването им. Най-странното е, че дори се страхувам от мечтите си. Не знам напълно защо. Изглеждат толкова огромни, че замръзвам всеки път, когато се изправя пред тях. А докато тичах след тях, времето продължаваше да тече. Време, което можех да прекарам с моите остаряващи хора, които обичам безумно много. Те са всичко, което истински имам в този живот, приятелю. И малко по малко времето ми ги отнема, а всичко, което аз сякаш печеля по пътя си, са повече сълзи. Затова трябва да продължа. Трябва да стана по-добра. Трябва да продължа битката, за да не бъдат всички тези жертви напразни.
Моята история е история за борба на много предишни поколения. И някак аз съм получила шанса да бъда човекът, който най-накрая ще промени края. Тази, която ще преуспее без допълнителни жертви и повече разбити сърца. След поколения труден живот тежестта на тази възможност сега е в моите ръце. Първата жена в семейството с няколко дипломи и успехи. Първата, която ще успее напълно сама, без потупвания по рамото или стабилна финансова подкрепа. Не че има нещо лошо в това, просто прави процеса по-важен и състезанието по-малко равнопоставено. И въпреки това… дори когато изричам всичко това на глас, ми звучи налудничаво. Почти невъзможно. А ти казваш, че вярваш с цялото си сърце, че тези мечти ще се сбъднат и че аз имам всичко необходимо, за да ги постигна. Тогава може би трябва да сложим дата на всяка една от тях. Коя мечта ще бъде първа? Защото съм алчна, нали знаеш. Искам ги всичките. Все пак и двете ми имена носят едно и също значение - родена съм, за да нося светлина и слава. Аз съм Станислава. Съни.“
