Torn Between Versions/Между всичките ми Аз
The sadness of our realities: We still see the world and the people in it as black and white. We label ourselves and others. We put stickers on our foreheads saying, “I’m a mother,” as if that alone could explain our choices. We hurt, and we see the world only through that pain.
But did you know that pain is the place of growth? Whatever hurts you most is exactly what needs your greatest attention.
I am not afraid to be judged for the mistakes I make. I need people to help me grow, to point out the things I need to work on.
So, here is something I wrote in English - the language I once hated so deeply. I experienced things I never imagined could happen to a small-town girl with no prospects for a bright future. The below-average child. I faced the very things I hated the most, and here I am now, writing in a language that once gave me cramps just to hear.
In art, I can express more beautiful words than my little, ego-driven self could ever manage in everyday speech. Inspiration comes like lightning; you first hear the rumble, then see the flash. You feel the urge to write, and if you miss even a second of it, it’s lost forever. Only the feeling remains, echoing endlessly in the ruins of your heart.
I am not a good girl. I am not a bad one either. I am simply Sunny - the version of me you know.
P.S.
Writing poems was never my virtue. I still consider myself an essayist, but here we are.
Тъгата в нашите реалности: Ние все още виждаме света и хората в него в черно и бяло. Етикетираме себе си и другите. Слагаме стикери на челата си, на които пише: „Аз съм майка“ , сякаш това само по себе си може да обясни нашите избори. Боли ни и виждаме света единствено, чрез болката си.
Но знаеше ли, че болката е мястото, където растем? Това, което те наранява най-много, е точно онова, на което трябва да обърнеш най-голямо внимание.
Не се страхувам да бъда съденa за грешките, които правя. Имам нужда от хора, които да ми помагат да раста - да ми посочват онези части от мен, върху които трябва да работя.
И така, ето нещо, което написах на английски, езика, който някога мразех дълбоко. Преживях неща, които никога не съм си представяла, че могат да се случат на едно момиче от малък град, без изгледи за светло бъдеще. На едно „посредствено“ дете. Изправих се пред неща, които мразех, и ето ме сега, пишеща на езика, който някога ми причиняваше спазми при самият факт да го чуя.
В изкуството си иползвам по-красиви думи, отколкото моето малко, егоистично човешко „аз“ би могло някога да изрече в обикновен разговор. Вдъхновението идва като светкавица: първо чуваш тътена, после виждаш и самата светкавица. Усещаш порива да пишеш, и ако изпуснеш дори секунда от този миг, той завинаги бива изгубен. Остава само усещането, което ехти безкрайно в руините на сърцето ти.
Не съм добро момиче. Но не съм и лошо. Аз съм просто Съни - онази версия, която само ти познаваш.
P.S.
Писането на поезия никога не е било моя сила. Все още се смятам за есеистка. Но ето ни, че и това правя и някои от вас го харесват.
Torn Between Versions
Torn between the versions you all demand of me,
Torn between the parts you seem to agree with.
For you, I’m too funny - and for you, I’m too loud;
For you, I’m too direct and rude - for you, unreal, lucky, and proud.
What’s with your eyes? Can’t they see
That all of this is me, and that I’m really trying
To live in peace, with purpose, in service?
But all of this just leaves me tired.
I paid the price and many of you left me in darkness.
You see me only in fragments, or sometimes only in shadow.
Can’t you all just go away?
I’m so, so alone anyway.
I’m a daughter of a messiah mama,
Trying to save the world from endless drama.
And in the chaos, and its beauty,
We struggle to stop people from hurting.
Heavy is the crown of those called good -
Mistakes are never forgiven, nor understood.
They say we age with time, but that’s untrue;
For time stands still when love is through.
It isn’t years that make us old,
But hearts that break, and hands gone cold.
Each soul we lose takes part of ours,
Etching grief in hidden scars.
Разкъсана съм между версиите, които всички очаквате от мен,
Разкъсана съм между версиите на мен, с които така лесно се съгласявате.
За едни съм много забавна, а за други - прекалено натрапчива;
За някои съм прекалено директна и груба, а за други: нереална, успяла, и прекрасна.
Какво не е наред с очите ви? Нима не виждате,
че всичко това съм аз, и че наистина се опитвам
да живея в мир, със смисъл, на живота в служба?
Но всичко това ме кара да се чувствам сломена.
Платих цената – и някои от вас ме оставиха сама в тъмнина.
Виждате ме само на парчета, а понякога виждате само моята сянка.
Не можете ли просто всички да си тръгнете?
Толкова, толкова самотна съм така или иначе.
Аз съм дъщеря на майка месия,
опитваща се да спаси света от безкрайната духовна немотия.
И в хаоса, и в неговата красота,
се борим да спрем хората да се (обвиняват) нараняват.
Тежка е короната на онези, наречени добри -
грешките им никога не се прощават, нито с тях човек се примирява.
Казват, че остаряваме с времето, но това не е вярно;
защото времето спира, когато любовта си отиде.
Не годините ни правят стари,
а сърцата, които се чупят, и ръцете, които изстиват без живеца на своите житейски багри.
Всяка душа, която губим, взема частица от нашата,
гравирайки скръб в скритите ни белези и старите ни рани.
