The Child Made of Stormlight/Детето, сътворено от светлина на буря

How small I am. How faint, how translucent. Yet I carry a sorrow so vast it leaks from me like an old enchantment -a dim, unbidden spell that wilts whatever drifts too near.
I never wished for this burden, this quiet undoing of unborn things. But nothing wounds me more than knowing my parents were left with only one child. I wish I had never arrived in the arms of those who loved me so fiercely, yet could never truly choose me. They could not have known that all their tenderness was watering a tiny storm. I pray that strength and gentler seasons find them, to soothe what cannot be mended and cannot be rewound. I wish there were another version of me - a softer twin, a gentler spirit, one who would choose everyone else over the freedom of her own soul.

I wish that on the 3rd of August I had remained silent, a breath withheld, a step unmoved. I wish the 12th of September had opened the door to a different life, one where the storm inside me never flowered. I wish I were not myself, yet there is no shape left for me to slip into but this one. In a country drowning in its own tears, mine dissolved quietly, unseen. Perhaps that was mercy.

How long can I put on this act? Twelve more months? Twelve more weeks? Twelve more minutes? How long before my truth claws its way into the light? If you wish to protect yourself, stay far from the tempest. Do not look for it. Do not reach toward it. Do not love it.

For I am the tempest.

I am the forsaken child who always walks away, the one who has known no rebirth beyond twenty-seven years of solitary ache. So I have made my choice at last: I will choose what I never have before. I will become a quiet shadow - untouched, unreachable, asking nothing of the world and offering nothing in return. For the small child of storm was never strong enough to carry her own longing. The tempest can no longer bear to disappoint. She is unraveling now, softly, silently, releasing her hold on earthly dreams and fragile desires.

Let the chaos dim. Let it slip into the hush of a flickering light. Let it become a shadow, and nothing more.

Колко малка съм. Колко бледа, почти прозрачна. А нося тъга толкова необятна, че се стича от мен като древно заклинание -
тихо, нежелано проклятие, което кара всичко да увяхва, приближиш ли се прекалено близо.
Никога не съм желала този товар, тази тиха гибел на неродени неща. Но нищо не боли повече от мисълта, че родителите ми останаха само с едно дете. Иска ми се никога да не бях пристигнала в ръцете на хора, които ме обичаха така силно, а не можаха истински да ме изберат. Не са могли да знаят, че цялата им нежност поливала една малка гибел.

Моля се сила и по-меки сезони да ги намерят, за да утешат онова, което не може да бъде поправено или върнато назад. Иска ми се да имаше друга версия на мен - по-нежна сестра, по-лека душа;
тази, която би избрала всички останали пред свободата на собствената си душа.

Иска ми се на трети август да бях останала мълчалива, задържан дъх, неизвървяна стъпка.
Иска ми се дванадесети септември да бе отворил врата към друг живот, където бурята в мен никога нямаше да разцъфне.

Иска ми се да не бях себе си, но няма друг съд, друга форма, в която да се прелея, освен тази, това изнемогващо тяло. Този препразнен ум и увехтяла душа. В страна, удавена в собствените си сълзи, моите се разтвориха тихо, незабелязано. Може би така е било по-леко.

Колко дълго мога да играя тази роля? Още дванайсет месеца? Дванайсет седмици? Дванайсет минути? Колко дълго преди истината ми да си проправи път към светлината? Ако искаш да се предпазиш, стой далеч от бурята. Не я търси. Не протягай ръка към нея. Не я обичай.

Защото аз съм бурята. Аз съм изоставеното дете, което винаги си тръгва; дете, което не познава прераждане отвъд двадесет и седем години тиха самота, която пак избира. И така, най-после направих своя избор: ще избера това, което никога не съм избирала. Ще се превърна в тиха сянка - неприкосновена, недосегаема, неискаща нищо от света и неподнасяща нищо в замяна. Защото малкото дете на бурята никога не беше достатъчно силно
да носи собственото си копнеене.
Бурята повече не може да разочарова.
Тя се разплита сега,
меко, безшумно,
разпускайки хватката на своите земните мечти и крехките желания.

Нека хаосът изтънее. Нека се стопи в тишината на трептящата светлина.