Is This Loneliness or Poetry? Самота ли е това… или поезия?

It is evening now, and finally quiet. The days are growing shorter. It's been a long day - tiring, yes - but a good one. I’m preparing dinner with a quiet kind of excitement, though my eyes are heavy. I rub them, as always, hoping to stir some energy, because I want to create. I want to make art. To read about art and all its worlds.

Outside, life has hushed. The night begins.
No one is waiting for me at home.
No one sends a good morning text.

I am alone with my dreams, alone in a world that is sometimes lonely.
I chose this solitude. I crave this quiet, this slowness. But still -
there are no little hands reaching up, asking for a hug.
No weary arms wrapping around me in a welcome-home embrace.
They are far away now.

Sometimes we love people who can never love us quite as deeply in return.
Is that a kind of sadness - or is it something beautiful?
That I can love like this?

My father isn’t here to shield me from life.
I wonder - was he ever as strong as I’ve had to become?
My mother isn’t home to care for me.
Can she nourish me as much as I long to nourish her?

My tired, underestimated parents -
my home, my soul, my breath.

So why don’t I feel whole when I return home?
Why do I feel splintered, as though I am made of too many selves?
Why do I carry this ache wherever I go?

I miss them all, so deeply.
Is it a gift to belong to so many hearts,
and yet not quite belong anywhere?

Once, I believed I was unlovable -
but maybe the real question is:
Why do I struggle to love those who love me freely,
and love most fiercely those who cannot love me back?

Is this loneliness… or is it poetry?

Am I truly alone,
or am I loved in so many places
that my heart no longer knows where to rest?

Вече е вечер и е така тихо. Дните отново станаха по-кратки. Денят беше дълъг - изтощителен, да, но добър. Приготвям вечеря с тиха възбуда, въпреки че очите ми натежават. Разтърквам ги, както винаги, с надеждата да разбудя малко енергия, защото искам да творя. Искам да създавам изкуство. Да чета за изкуството и неговите светове.

Навън животът е притихнал. Нощта започва.
Никой не ме чака у дома.
Никой не ми пише „добро утро“.

Сама съм със своите мечти, сама в свят, който понякога е така празен
Аз избрах тази самота. Жадувам за тази тишина, за това бавно течение на живота. Но все пак -
няма малки ръчички, протягащи се за прегръдка.
Няма уморени ръце, които да ме обгърнат с „добре дошла у дома“.
Те са далеч сега.

Понякога обичаме хора, които никога не могат да ни обичат толкова дълбоко, колкото ние тях.
Дали това е тъга - или е нещо красиво?
Че мога да обичам така?

Баща ми не е тук, за да ме пази от живота.
Чудя се - бил ли е някога толкова силен, колкото се наложи да стана аз?
Майка ми не е у дома, за да се грижи за мен.
Може ли тя да се погрижи за мен така, както аз копнея да се прогрижа нея?

Моите уморени, невинаги оценени родители -
моят дом, моята душа, моят дъх.

Тогава защо не се чувствам цяла, когато се връщам у дома?
Защо се усещам разпиляна, сякаш съм съставена от твърде много „аз“?
Защо нося тази болка, където и да отида?

Липсват ми всички - толкова дълбоко.
Дали е дар да принадлежиш на толкова много сърца,
и въпреки това - никъде напълно?

Някога вярвах, че не съм способна да бъда обичана -
но може би истинският въпрос е:
Защо ми е толкова трудно да обичам онези, които ме обичат безусловно,
а обичам с най-голяма отдаденост тези, които не могат да откликнат?

Самота ли е това... или поезия?

Наистина ли съм сама,
или съм обичана на толкова много места,
че сърцето ми вече не знае къде да намери своя дом?