A mother loves you, but your grandmother is always on your side/Майка ти винаги ще те обича, но баба ти винаги е на твоя страна

Sometimes, it feels like I’ve lost a comrade—someone who always tried to understand me, to justify me. Now, the world feels a little emptier. In my family, the rule has always been: if you do something wrong, you get punished for it. Righteousness often wins. But not with my late grandmother. She always had my back. And now, without her, my back feels shaky.

I remember, when I was little, my father once told me that no one could hurt me. I was old enough to realise that wasn’t really possible. But when I asked how that could be true, he said, “Because I am your back. If someone tries to stab you, it will be me who gets hurt.”

Even now, though my father struggles with motivation in many areas of life, he still finds the right words to soothe my soul. He’s not just a physical shield—I often get hurt before his “back” steps in—but he always carries a balm for me. A balm for my soul.

I think that’s what I’ve always sought in a man: protection. But not just physical protection—something deeper. A gentleness that reaches the soul.

Do I think my father is weak for offering comfort instead of toughening me up? For not teaching me to be manipulative, or to play “ladies’ tricks”? Not at all. I believe we girls learn how to be women from our fathers. And my father wanted me to keep my gentleness.

Even when I asked him to help make me “as strong as a man”—cutting wood, lifting heavy things, building stuff—he supported me. I discovered my physical limits, yes. But they weren’t female limits. They were mine. My body’s, my mind’s. And he told me something I’ll never forget: “Your brain is your best tool.” He was right. I see that now, especially when independence isn’t just a choice but a necessity. Determination, knowledge, and a willingness to learn new skills have become invaluable.

Over the past few years, my dad and I have tackled DIY tasks together over shaky video calls—realising we needed a third hand or a better angle more often than not. But he always helped. He still does. And yes, I’ve found a rougher side in myself when needed. I can be sassy at times—but that doesn’t come from him. That sass comes from the women in my family, who are strong, sharp, and unapologetically outspoken.

Still, I genuinely get hurt sometimes. And while my dad’s protective back isn’t always there in the moment, his support has allowed me to stay gentle. It’s because he has been there that I’ve been able to remain soft without breaking.

I didn’t always have my family’s support. But I did have my grandmother’s. She thought of me first. And although I inherited my family’s principle of prioritising what’s right—even when it leads to painful decisions—my grandmother’s love made everything feel… safe. I didn’t allow myself to feel that much back then. Not openly. But now that she’s gone, I miss that safety. I miss feeling truly special to someone.

I’m still deeply loved by many people. But it’s different. I miss being the centre of someone’s universe. That’s what she gave me. My parents still make me feel like a central figure in their lives—and I dread imagining what life will be like without them. It will feel like losing both my back and my soul.

Still, I try to teach my mum to put herself first, even if that means I’m not at the centre of her world—because she is at the centre of mine. I know we need to be selfull—to care for ourselves so we have more to give. But we givers… we feel a particular kind of joy in giving, especially to those who give something back, whether directly or simply by letting us love them.

I think my back feels a little weaker now that my grandmother is gone. But thankfully, I still have my father. And as long as he’s here, I know I’m not alone.

I suppose that’s what we call hope.

Понякога се чувствам така, сякаш съм загубила свой верен другар в борбите — някой, който винаги се опитваше да ме разбере, да ме оправдае. Сега светът ми изглежда малко по-пуст. В моето семейство правилото винаги е било: ако си сгрешил — трябва да бъдеш наказан. Правдата над всичко. Но не и при баба ми. Тя винаги беше до мен. А сега, без нея, гърбът ми е нестабилен.

Защо казвам ,,гърба ми’’? Спомням си, когато бях малка, баща ми ми каза, че никой не може да ме нарани. Бях достатъчно голяма, за да осъзная, че това не е съвсем възможно. Попитах го как така, а той отговори: „Защото аз съм твоят гръб. Ако някой се опита да ти забие нож, ще уцели мен.“

Дори сега, когато понякога му липсва мотивация в различни сфери на живота, той винаги намира точните думи, за да утеши душата ми. Той не е само физически щит — често бивам ранявана, преди „гърбът“ му да се намеси — но винаги носи лек в някой от джобовете си. Лек за душата ми.

Мисля, че това винаги съм търсила в един мъж — защита. Но не просто физическа — нещо по-дълбоко. Нежност към душата.

Слаб ли е баща ми, задето винаги се опитва да ми даде утеха, вместо да ме калява? Че не ме научи да бъда манипулативна или да играя ,,женски’’ игри? Не мисля. Напротив. Мисля, че ние, момичетата, се учим как да бъдем жени от бащите си. А моят баща искаше да запазя нежността си.

Дори когато го молех да ме направи „силна като мъж“ — да цепя дърва, да вдигам тежко, да строя неща — той беше до мен. Открих своите физически граници, да. Но те не бяха женски граници. Бяха моите граници — на тялото и ума ми. И тогава ми каза нещо, което винаги ще помня: „Умът ти е най-силното ти оръжие.“ Беше прав. Сега го разбирам, особено когато независимостта не е само избор, а необходимост. Решителността, знанието и желанието да уча нови неща са безценни.

През последните години поправяхме неща заедно по така нестабилните видео връзки — често осъзнавахме, че ни трябва още една ръка, която да държи камерата, или просто по-добър ъгъл. Но той винаги ми помагаше. И още го прави. И да — нося в себе си „по-груба“ страна, когато е нужно. Мога да бъда остра понякога — но това не идва от него. Това идва от жените в семейството ни, които са силни, директни и понякога „мъжкарки“.

Но истината е, че лесно се наранявам. И макар гърбa на баща ми да не винаги е до мен в момента на удара, благодарение на неговата подкрепа мога да остана нежна. Защото именно тя ми е позволена от неговото присъствие.

Не винаги съм имала подкрепата на семейството си. Но винаги съм имала тази на баба ми. Тя мислеше първо за мен. И макар че съм наследила семейното правило да търся какво е „правилно“ и да вземам болезнени решения в името на справедливостта, баба ми правеше всичко да изглежда… безопасно. Тогава не си позволявах да го почувствам. Не открито. Но сега, когато я няма, ми липсва тази сигурност. Липсва ми усещането да съм наистина специална за някого.

Да, обичана съм — силно и от много хора. Но това е различно. Липсва ми да бъда центърът на нечия вселена. Това ми даваше тя. Родителите ми все още ме поставят в центъра на своя живот — и не искам дори да си представям какво ще е, когато и тях ги няма. Тогава ще изгубя и гърба си, и душата си.

И все пак се опитвам да уча майка ми да поставя себе си на първо място, дори ако това означава, че аз няма да съм в центъра на нейния свят — защото тя е в центъра на моя. Знам, че трябва да се грижим за себе си, за да можем да даваме повече. Но ние, хората, които даваме… изпитваме особено щастие, когато даваме на тези, които ни отвръщат, било с любов, било с приемане.

Мисля, че сега гърбът ми е малко по-слаб, откакто баба ми я няма. Но за щастие все още имам баща си. И докато той е тук, знам, че не съм сама.

Може би на това му казваме надежда.