Do you speak my language?/Говориш ли езика ми?

Don’t lock yourself in your head for too long - that’s something I often tell people. And yet, I think I might be the one who needs to hear it most.

From the outside, I probably come across as smiling and open, someone who notices the small things in others that often go unseen. It happens quietly, intuitively. I carry many people within me, in my thoughts, in my heart, and sometimes it becomes difficult to reach out to them as often as I think of them. At times, I wonder if that’s for the better. I may not be able to give as much as I wish, but perhaps I spare them the quiet disappointment of my absence when I need to be there for others, or when I need to be there for myself.

Still, I keep smiling. I keep that lightness, because it seems to help people feel at ease. And when they feel a little lighter, so do I.

I sometimes think of a childhood friend of mine, the one who used to visit his grandparents in the summer. We were very young when we once played with the kittens at my grandparents’ house. Every year, around the first of April, my cat would give birth to three kittens. By summer, they were just old enough to play with - small, soft, and full of life.

We were feeding them tiny fish-shaped biscuits and became curious about their strong, meaty smell and their different colours. So we did what children do : we tasted them. That same quiet curiosity has stayed with me. They didn’t taste as good as they smelled, but in that small moment of shared disappointment, something gentle shifted between us.

My childhood friend told me he loved seeing people laugh and smile, because it made him smile too. I remember how deeply that stayed with me. I think his parents had just separated, and life around him was changing in ways he couldn’t quite hold yet.

I understand that feeling.

When I feel overwhelmed, I like to stand somewhere quiet. Not fully hidden, but not quite seen either, and watch people. The way they speak, the way they smile when it’s real. It brings me back to myself.

And then, after a long day of being around people, I find myself rushing home. Not just to rest, but to return. To sit with everything that has gathered inside me. As we grow older, we learn to quiet our thoughts, to tuck them away. Maybe that’s part of living among others.

Coming home feels like arriving back to myself, even if it begins with small, ordinary things - cooking, cleaning, preparing, showering. Things that could feel comforting, but sometimes carry a certain heaviness.

But eventually, I meet myself there. And we talk, honestly.

I feel things deeply. Fully. And in many directions at once. So it takes me time, perhaps more than most, to untangle it all, to understand what I’m feeling and why it’s there. I think that’s why I can sometimes seem distant, or different from how I appear. You can often tell where I feel most at ease by how quiet I become.

I find myself longing for a kind of summer - a warm, gentle season where things finally come into their own. I know I’m in the spring of my life, with its light and its storms, but my spring feels… colder than I expected. A little restless. As if something doesn’t quite settle. And yet, it has brought me things I never expected.

The first love I ever knew, the only one that felt all-encompassing, seems to be slowly fading. For a long time, I couldn’t imagine that it would. People would say it takes time, that it passes, but it never felt true to me. I knew how deeply I loved. So I chose to walk through it, slowly. Even with the quiet understanding that perhaps it might never fully leave me. And somehow, even in that, there was gratitude. For having felt something so rare, so transformative.

For a long time, healing was slow. Tender. Sometimes painful in ways that are hard to explain. Even accepting that some things might never fully disappear, that they might soften, but remain - was its own kind of ache.

But now, something has shifted.

What once felt endless has grown quieter. Not gone entirely, but lighter. I feel a sense of space where there wasn’t any before. My heart feels steady again, though different. As if it has changed shape without asking.

And I wonder… will I reach that summer? Will I stop running away? That habit of mine that defines me so deeply, almost as much as my entire personality.

I hope I do. I want to live long enough to feel what it’s like to be understood, even in silence, even from a distance. Because loneliness doesn’t come from having no one to talk to, but from the feeling that even when you speak, you won’t be understood.

I am tired, as people often say. Once, I read that we are not tired because we have nothing important to do, but because we do so little of the things that spark light within us.

My mother says I am free, that I can become whoever I choose. And maybe she’s right. But I feel like a bird whose cage has just opened, only to find rain waiting outside.

I always thought that most of the things I deal with, I face alone. That everyone, however miserable they might feel, has someone beside them in the mud. But I realised there were many times when my parents felt desperate to help each other, yet had nothing to offer to make things better. It was resourcefulness that gave them strength, but also their partnership, to stand by each other when there was nothing. There was a void that was understood. Someone as powerless and as miserable as you, who still hoped things would get better because they had someone to believe in.

People think that having daily conversations at work or even outside of it is the same as being observant. But truly observing means looking into people’s unguarded selves and quietly rooting for them.

Observation is one of the key qualities an actor needs. Understanding people, their habits and who they really are, is the second. The final step is portrayal. One must place themselves in another’s shoes to truly understand them.

There are over 7,100 languages in the world, and yet everyone speaks their own unique one. Can we truly be understood?

People think that having a conversation is the same as wanting one. But in reality, you have to create the conditions for someone to desire that interaction - to feel comfortable, heard, and unjudged.

I know I can offer these things. And yet, often, even those closest to me do not see what it truly takes to have the kind of conversation I long for. Do you speak my language?

Не се затваряй в главата си за твърде дълго — това често казвам на хората. Истината е, че може би аз съм тази, която трябва да го чуе.

Отстрани често изглеждам усмихната и общителна, човек, който забелязва неща в другите, които повечето хора пропускат. Интуитивно. Просто така. Но нося толкова много хора в мислите и в сърцето си, че понякога става трудно да се свързвам с тях толкова често, колкото мисля за тях. Понякога си мисля, че може би така е по-добре. Може и да не мога да им помогна толкова, колкото бих искала, но поне ги предпазвам от разочарованието, което отсъствието ми носи, когато трябва да се грижа за други. Или… когато трябва да се грижа за себе си.

И все пак продължавам да се усмихвам и да бъда жизнерадостна, защото така хората се чувстват по-добре. А когато те се чувстват по-добре, и аз се чувствам по-добре.

Разказвала ли съм ти за моя приятел от детството ми от квартала — този, който идваше при баба си и дядо си през лятото? Когато бяхме много малки, веднъж решихме да си играем с котенцата на моите баба и дядо. Всяка година, около първи април, котката ми раждаше по три котенца. До лятото те вече бяха достатъчно пораснали, за да играем с тях — все още малки, но достатъчно игриви и забавни.

Докато ги хранехме с гранули във формата на малки рибки, се заинтригувахме от силния им аромат на месо и различните им цветове. И така, от чисто любопитство, същото, което нося и до днес, решихме да опитаме от всеки цвят рибка. Не бяха толкова вкусни, колкото миришеха, но сред това очаквано разочарование, детския ни разговор се задълбочи.

Приятелчето ми сподели нещо, което е остана с мен и до днес. Каза, че обича да вижда хората да се смеят и да се усмихват, защото това го карало и той да се усмихва. Тогава това ме докосна дълбоко. Мисля, че родителите му тъкмо се бяха разделили и се опитваха да подредят живота си наново.

И аз се чувствам така. Когато съм претоварена, обичам да стоя някъде тихо — не напълноскрита, но и не съвсем забелязана, и да наблюдавам хората как говорят и се усмихват истински. Това ме презарежда.

Но след дълъг ден на общуване често бързам към дома си, за да бъда сама. С всички натрупани мисли. Като възрастни се научаваме да ги потискаме още повече, или може би това е просто част от света, в който живеем. Прибирането вкъщи е като завръщане към самата мен, макар че често започва с обикновени задачи — готвене, чистене, подготовка, дори къпане. Неща, които би трябвало да носят удоволствие, а понякога тежат.

Но след това най-сетне се срещам със себе си. И водим честни и понякога трудни разговори.

Чувствам дълбоко. Силно. Много неща едновременно. Затова и ми трябва повече време от останалите хора, за да разплета всичко това, което чувствам, и да разбера какво означават мислите ми и защо са там.

Понякога изглеждам изолирана — съвсем различна от това, което привидно другите виждат. Можеш да разбереш с кого се чувствам най-спокойно по тишината, която нося, когато съм с тези хора.

Копнея за моето топло лято - времето, когато нещата най-накрая ще раждат плодове. Макар че съм влязла в пролетта на живота си с нейните слънчеви и бурни дни, мисля, че моята пролет е студена. Дразнеща. Върху кожата ми. Причинява обриви и зачервяване. И колкото и овлажнител да използвам, не мога да си позволя този, от който наистина имам нужда. Не е по възможностите ми, нито съм готова да жертвам от храната си, за да я излекувам. Все още не мога да поема този риск.

И все пак моята пролет ми донесе неочаквани дарове. Първата и единствена любов, която някога съм изпитвала — тази, която остави очите ми сухи и парещи, а пулса ми слаб — сякаш започва да избледнява. Толкова пъти съм чувала, че и това ще отмине, че просто ми трябва време. Но винаги ми се е струвало невъзможно. Познавам сърцето си — сърце, което обича толкова дълбоко. Всеки път, когато някой казваше, че един ден ще преодолея тежната си есен, това ми звучеше нереално.

Поех по дългия път на изцелението, знаейки, че пълно излекуване може и да не се случи — не и в този живот. И въпреки това бях благодарна, че имах възможността да преживея такава преобразяваща любов, дори и да е имало моменти, в които съм си мислела, че съжалявам. Тази горчиво-сладка мисъл, че съм имала този шанс да обичам така дълбоко и силно, ми донесе тихо усещане за пълнота и благодарност. Дълго време след разбитото сърце се опитвах с почти всичко да се излекувам, но процесът беше бавен и често болезнен. Дори приемането на възможността, че това може никога напълно да не изчезне. че раната може да спре да кърви, но да продължи да сърби — също болеше.

Но ето ме.

Любовта, която някога усещах като безкрайна, е започнала да изчезнала. Амфората е почти празна. Свободна съм и сърцето ми отново бие спокойно. Но сякаш това е ново сърце, защото аз вече не съм и същият човек. И се питам — ще видя ли някога своето топло, уютно лято? Ще спра ли да бягам? Този навик, който толкова добре ме определя като човек.

Искам да живея достатъчно дълго, за да го видя. Да усетя какво е да бъдеш разбран — дори в мълчание, дори от разстояние. Защото самотата не идва от това да няма с кого да говориш, а от усещането, че дори когато говориш, не си разбран.

Понякога съм уморена, както често чувам и други хора да казват. Веднъж прочетох, че не сме уморени, защото нямаме нищо важно за вършене, а защото правим твърде малко от нещата, които ни зареждат.

Майка ми е права, когато казва, че нямам никого, за когото да се грижа, и затова имам свободата да бъда каквато поискам и да правя каквото избера. Но се чувствам като птица, чиято клетка току-що е отворена — а навън вали проливно.

Винаги съм мислела, че с повечето неща се справям сама. Че всеки, колкото и нещастен да е, има някого до себе си в калта. Но осъзнах, че е имало много моменти, в които родителите ми отчаяно са искали да си помогнат, но не са имали какво да дадат или сторят, за да направят нещата по-добри. Силата им е била в находчивостта, но и в това да бъдат един до друг, дори когато няма нищо друго. Имало е празнота, която е била разбрана. Някой също толкова безсилен и наранен като теб, който въпреки всичко се надява, защото има в кого да вярва.

Хората си мислят, че ежедневните разговори са същото като наблюдателността. Но истинското наблюдение е да виждаш хората отвъд думите им, да усещаш същността им и тихо да им съчувстваш. Наблюдението е едно от най-важните качества за актьора. Разбирането на хората, кои са те в действителност, е следващата стъпка. А след това идва пресъздаването. За да пресъздадеш някого, трябва да се поставиш на негово място.

В света има над 7000 езика, а въпреки това всеки говори свой собствен. Можем ли наистина да бъдем разбрани?

Разговорът не е просто думи. Той е пространство — пространство, в което някой се чувства достатъчно спокоен, за да остане, да се отвори, да бъде себе си.

Знам, че мога да създам такова пространство. И все пак, дори най-близките ми понякога не виждат за какъв разговор всъщност копнея. Говориш ли езика ми?