To those I love/За тези, които обичам

There are always so many things you want to tell your friends and family — all the people who have touched your soul in ways you never imagined, reshaping your life and enriching it with your shared experiences. These are the people you always want to say something to, but simply feel it when you see them. Like a kind of magic that transforms into a feeling.

All these experiences — good or not so good — have led you down the path you later come to call the story of your life. It is these people, whether they stayed a while or only passed through, who truly touched your heart and changed the way you see the world. Even the pain we feel so often becomes more bearable because of the connections we make with others.

Some say that sometimes it doesn’t matter whether something is true or not — in life, what matters is believing in what you choose to believe. When you meet people who look in the same direction as you, you feel a deep comfort. Because, in the end, all that matters is the story you believe.

Humans forget us. That’s just how things are — we are temporary in this material world. But isn’t that enough? Isn’t being temporary enough?

I am afraid of forgetting. Of my friends disappearing. Of dying without leaving a legacy for others. But I’ve come to realize that life follows certain rules I cannot change. And yet, it’s only natural to keep going, to keep moving forward — no matter how difficult it may be, or how long it takes to fight our battles.

The time we spend with those who come close to us is real. Even if the whole world doesn’t believe it — I still do. And I’m grateful for the experiences I’ve shared with some people. This is how I choose to see life — and how I want to tell it, not only to others, but also to myself, to remind me to keep fighting for my life.

I want to grow into someone who always stands by my side, no matter which parts of myself I encounter. And I want to help others do the same for themselves.

Винаги има толкова много неща, които искаш да кажеш на приятелите и на семейството си — на всички онези хора, които са докоснали душата ти по начини, които никога не си си представял, и са променили живота ти, обогатявайки го с вашите споделени преживявания. Това са хората, на които винаги искаш нещо да кажеш, но просто го усещаш, когато ги видиш. Като магия, която се превръща в чувство.

Всички тези преживявания — добри или не толкова — са те отвели по пътя, който по-късно наричаш историята на своя живот. Именно тези хора, независимо дали са останали дълго или само за миг, наистина са докоснали сърцето ти и са променили начина, по който виждаш света. Дори болката, която често усещаме, става по-лесна за носене благодарение на връзките, които създаваме с другите.

Някои казват, че понякога не е толкова важно дали нещо е истина или не — в живота има смисъл да вярваш в това, което сам си избрал да вярваш. Когато срещнеш хора, които гледат в същата посока като теб, усещаш спокойствие. Защото накрая единственото, което има значение, е историята, в която вярваш.

Хората ни забравят. Така е устроен светът — ние сме временни в този материален свят. Но не е ли това достатъчно? Не е ли самата преходност достатъчна?

Страх ме е — да не забравя, приятелите ми да изчезнат, да умра без да оставя следа за другите. Но осъзнах, че животът следва правила, които не мога да променя. И все пак е напълно естествено да продължаваме напред, независимо колко трудно е понякога, или колко време ни е нужно, за да се справим с битките си.

Времето, което прекарваме с хората, които са ни станали близки, е истинско. Дори целият свят да не вярва в това — аз вярвам. И съм благодарна за преживяванията, които съм споделила с някои хора. Така искам да гледам на живота — и така искам да го разказвам, не само на другите, но и на себе си, за да се насърчавам да продължавам да се боря за собствения си живот.

Искам да се превърна в човек, който винаги застава до самия себе си, независимо с коя част от себе си се срещне. Искам и другите да могат да направят същото за себе си.