If I Were a Flower, I Would Be a White Lilac

There are three houses on my grandparents’ street that have a white lilac. I’ve been in all three of them—I played, I worked, I cried in them. One is my grandparents' house, the other belongs to my granddad’s brother next door, and the third used to belong to the family of my childhood friend. We say: wherever I had a connection, a lilac rose.

Now, the street feels empty. Only my grandparents' house remains occupied on that end. It’s like a ghost town, frozen in time. I lived a whole life on this street—I played here, I grew up here, I moved through all the stages of my childhood.

It feels strange every time I enter my grandparents’ house now. It’s quiet. Still. I used to burst in, shouting “It’s me!” from the gate, as if the whole yard needed to know. I would run to pet all our animals before stepping through the door. I’d snack straight from the garden—carrots, cucumbers, tomatoes in summer; raspberries, pears, apples in season. We had more. There was always something growing, something alive.

Now everything is very quiet. Even the bushes and trees have grown wild, left to the will of time. You can still see the forest in the distance, but all the old paths are overgrown with thorny brambles. It feels like nature is slowly reclaiming what we once made.

And yet, there is always my grandparents’ house—still standing. A symbol of my childhood and innocence. It was there that all my dreams were born.

The house is aging, like them. Its walls are weathered, the roof tired. It's a beautiful and sad reflection of their lives—strong, but marked by time. Still, somehow, it comes back to life each time I return. When I walk through the gate, something stirs. The house breathes again.

And my lilac—my white lilac—is still there. Its shape has changed, twisted by harsh winters, long summers, and the wildness of the yard. But it continues to grow. It endures. Just like me.

White lilacs symbolize love—first love, innocence, and new beginnings. They carry the essence of spring, of renewal, of youthful energy. I didn’t know it then, but that lilac held every part of me: the past, the present, and all the versions of myself yet to come.

They say lilacs die hard - so may it be.

I rarely see it bloom anymore. But when it does, something in me settles. There’s a stillness, a peace that washes over everything. Like the house itself sighs in relief.

I love this house. I love the lilac I once planted by accident, without even expecting it to come to life. I was just a child then, unaware of how something so small could take root so deeply - not just in soil, but in memory.

Maybe that’s how love works. Quietly. Unexpectedly. It grows even when no one is looking, and it blooms when the time is right.

Ако бях цвете, щях да бъда Бял Люляк

Има три къщи на улицата на баба и дядо, в които расте бял люляк. Била съм и в трите — играла съм, работила съм, плакала съм там. Едната е къщата на баба и дядо, другата е на братa на дядо ми, който живееше до тях, а третата някога принадлежеше на семейството на моя приятел от детството. Казваме: където някога е ,,виряла’’ Сънка, там е разцъфтял люляк.

Сега улицата е празна. Само къщата на баба и дядо все още е обитаема в този край. Като призрачен град е, в който времето е спряло. Цял един живот преживях на тази улица — играех тук, израснах тук, преминах през всички етапи на детството си.

Винаги ми е странно, когато вляза отново в къщата на баба и дядо. Тихо е. Статично. Някога влизах с трясък, викайки „Аз съм!“ още от портата, сякаш целият двор трябваше да чуе. Тичах да погаля всички животни преди да вляза през вратата. Хапвах направо от градината — моркови, краставици, домати през лятото; малини, круши, ябълки през другите сезони. Имахме и още неща. Винаги нещо растеше, нещо беше живо.

Сега всичко е много тихо. Дори храстите и дърветата са пораснали диво, оставени на волята на времето. В далечината все още се вижда гората, но всички стари пътеки са обрасли с тръни и бурени. Сякаш природата бавно си връща онова, което някога сме взели от нея.

И въпреки всичко, къщата на баба и дядо е все още там — стои. Символ на моето детство и невинност. Там се родиха всичките ми мечти.

Къщата остарява, както и те. Стените ѝ са овехтели, покривът — уморен. Красиво и тъжно отражение на техния живот — силен, но белязан от времето. И въпреки това, сякаш оживява всеки път, когато се върна. Когато прекрача портата, нещо се раздвижва. Къщата отново поема дъх.

И моят люляк — белият ми люляк — все още е там. Формата му се е променила, изкривен от суровите зими, дългите лета и дивината на обкръжаващата го среща и самият живот. Но продължава да расте. Оцелява. Точно като мен.

Белият люляк символизира любов — първата любов, невинността и новото начало. Носи същността на пролетта, на обновлението, на младежката енергия. Не го знаех тогава, но този люляк пазеше всяка част от мен — миналото, настоящето и всички мои бъдещи версии.

Казват, че люляците умират трудно — нека бъде така.

Рядко го виждам да цъфти вече. Но когато го направи, нещо в мен се успокоява. Настъпва тишина, мир, който обгръща всичко. Сякаш и къщата въздъхва с облекчение.

Обичам тази къща. Обичам люляка, който веднъж посадих случайно, без изобщо да очаквам да се хване. Бях само дете тогава, без да знам как нещо толкова малко може да пусне корени толкова дълбоко — не само в почвата, но и в паметта.

Може би така действа любовта. Тихо. Неочаквано. Расте, дори когато никой не гледа, и цъфти, когато му дойде времето.